вторник, 10 ноември 2009 г.

Панделки и плюшени мечета

Оптимизмът се завръща!

Музика: G. Rossini - William Tell Overture (http://www.youtube.com/watch?v=JkymTHSbWe0)
Произведение: "Студ" – Смирненски (http://www.cpecs.com/libraly/entert/hs_web/P19_22.pdf)


Оптимизмът ми си беше взел малко отпуска послената седмица. Знае много добре, че не трябва да ме оставя сама с всичките тия колебания и върпоси без отговор... Нейсе, направи го. Може би го беше страх от грипа?

Но се завърна, а това е най -важното, нали? Намерих начин да си дам поне още половин година, в която искрено се надявам, че прозрението ще дойде. Е, да, костваше ми едно ужасяващо теледонно обаждане, километричен имейл и няколко пропилени часа от живота ми. Но пък си заслужаваше.

От месеци не съм чела чуждестранни автори и е странно. Никога не съм предполагала, че ще съм така добре запозната с българската литература (макар и само класиците). Ама аз не мислех, че и класическа музика ще слушам и различавам. Как се обръщат нещата.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Найлонови торбички и кофички от кисело мляко

Music: Eugen Doga - My sweet and tender beast (http://www.youtube.com/watch?v=IDkUOxGO8wc)



Надали най-добрата идея в 2.45 е да започнеш блог, но ... нейсе.
Иска ми се на първо място да спомена розовите найлонови торбички, които се оказа, че споменавам доста често в писанията си. Намирам ги за печално симпатични някак. А и ... изглеждат толкова самотни на клоните на някое дърво, толкова ненужни и тъжни. Преди две години (кога минаха?!), когато пътувах по маршрута Зимен дворец - Принцес заедно с всички онези фигуристи, дошли на светвно в София, и се опитвах да видя София през техните очи... София през февруари е тъжна, потискаща гледка. Единствените цветни петна са споменатите вече пликчета.

Но достатъчно за тях.
Не знам кога и как мина тая седмица. Както и предната. Но нещата, които чакам са толкова далеч във времето, че сякаш непосредственото бъдеще ми бяга. Плашещо е на моменти.

Започвам почти да разбирам символистите. Което е ужасяваща перспектива. Денят, в който схвана за какво става въпрос в "За гласните" на Рембо ще е повратен в целия ми мироглед. А "Беднякът милионер" е прекрасна книга. И саундтрайът към филма е хубав. Самият филм не изгледах.

Хората около мен се държат странно. Не мога да кажа защо обаче, не мога да каже кое точно е странно. Просто нещо не е както трябва. И не ми харесва. Може ли да се върнеш след две години, прекарани в Египет, и единственият ти коментар да бъде: "Имате нови пейки". Очевидно може. Добре дошли в клуба "Аз не разбирам нищо." (това е и мотото, с което се опитваш да убедиш себе си, че грешката е в теб, а не в света - много по-оптимистично е ако се замислите.)