Музика: Josh Groban - My Confession - http://www.youtube.com/watch?v=19MwWOQ4-30&feature=related
Произведение: Никола Вапцаров - "Вяра"
Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
Не знам какво искам да кажа, не знам как да го кажа, знам само, че искам да кажа нещо. Нещо, което да не е ми е непросъщо, нещо неподправено с мазни литературни термини, които са там просто за да са там. Искам да го имам предвид, не да го пиша, защото някой иска да прочете преразказани собствените си виждания за лириката на Далчев или Дебелянов. Не искам да знам какво е казал Валери Стефанов за творчеството на Смирненски, не искам и да знам в кое евангелие се споменава зърното вяра, чието отнемане по-късно ще съсипе Вапцаров. Искам да го почувствам, не да му направя дисекция.
петък, 16 април 2010 г.
вторник, 10 ноември 2009 г.
Панделки и плюшени мечета
Оптимизмът се завръща!
Музика: G. Rossini - William Tell Overture (http://www.youtube.com/watch?v=JkymTHSbWe0)
Произведение: "Студ" – Смирненски (http://www.cpecs.com/libraly/entert/hs_web/P19_22.pdf)
Оптимизмът ми си беше взел малко отпуска послената седмица. Знае много добре, че не трябва да ме оставя сама с всичките тия колебания и върпоси без отговор... Нейсе, направи го. Може би го беше страх от грипа?
Но се завърна, а това е най -важното, нали? Намерих начин да си дам поне още половин година, в която искрено се надявам, че прозрението ще дойде. Е, да, костваше ми едно ужасяващо теледонно обаждане, километричен имейл и няколко пропилени часа от живота ми. Но пък си заслужаваше.
От месеци не съм чела чуждестранни автори и е странно. Никога не съм предполагала, че ще съм така добре запозната с българската литература (макар и само класиците). Ама аз не мислех, че и класическа музика ще слушам и различавам. Как се обръщат нещата.
Музика: G. Rossini - William Tell Overture (http://www.youtube.com/watch?v=JkymTHSbWe0)
Произведение: "Студ" – Смирненски (http://www.cpecs.com/libraly/entert/hs_web/P19_22.pdf)
Оптимизмът ми си беше взел малко отпуска послената седмица. Знае много добре, че не трябва да ме оставя сама с всичките тия колебания и върпоси без отговор... Нейсе, направи го. Може би го беше страх от грипа?
Но се завърна, а това е най -важното, нали? Намерих начин да си дам поне още половин година, в която искрено се надявам, че прозрението ще дойде. Е, да, костваше ми едно ужасяващо теледонно обаждане, километричен имейл и няколко пропилени часа от живота ми. Но пък си заслужаваше.
От месеци не съм чела чуждестранни автори и е странно. Никога не съм предполагала, че ще съм така добре запозната с българската литература (макар и само класиците). Ама аз не мислех, че и класическа музика ще слушам и различавам. Как се обръщат нещата.
четвъртък, 29 октомври 2009 г.
Найлонови торбички и кофички от кисело мляко
Music: Eugen Doga - My sweet and tender beast (http://www.youtube.com/watch?v=IDkUOxGO8wc)
Надали най-добрата идея в 2.45 е да започнеш блог, но ... нейсе.
Иска ми се на първо място да спомена розовите найлонови торбички, които се оказа, че споменавам доста често в писанията си. Намирам ги за печално симпатични някак. А и ... изглеждат толкова самотни на клоните на някое дърво, толкова ненужни и тъжни. Преди две години (кога минаха?!), когато пътувах по маршрута Зимен дворец - Принцес заедно с всички онези фигуристи, дошли на светвно в София, и се опитвах да видя София през техните очи... София през февруари е тъжна, потискаща гледка. Единствените цветни петна са споменатите вече пликчета.
Но достатъчно за тях.
Не знам кога и как мина тая седмица. Както и предната. Но нещата, които чакам са толкова далеч във времето, че сякаш непосредственото бъдеще ми бяга. Плашещо е на моменти.
Започвам почти да разбирам символистите. Което е ужасяваща перспектива. Денят, в който схвана за какво става въпрос в "За гласните" на Рембо ще е повратен в целия ми мироглед. А "Беднякът милионер" е прекрасна книга. И саундтрайът към филма е хубав. Самият филм не изгледах.
Хората около мен се държат странно. Не мога да кажа защо обаче, не мога да каже кое точно е странно. Просто нещо не е както трябва. И не ми харесва. Може ли да се върнеш след две години, прекарани в Египет, и единственият ти коментар да бъде: "Имате нови пейки". Очевидно може. Добре дошли в клуба "Аз не разбирам нищо." (това е и мотото, с което се опитваш да убедиш себе си, че грешката е в теб, а не в света - много по-оптимистично е ако се замислите.)
Надали най-добрата идея в 2.45 е да започнеш блог, но ... нейсе.
Иска ми се на първо място да спомена розовите найлонови торбички, които се оказа, че споменавам доста често в писанията си. Намирам ги за печално симпатични някак. А и ... изглеждат толкова самотни на клоните на някое дърво, толкова ненужни и тъжни. Преди две години (кога минаха?!), когато пътувах по маршрута Зимен дворец - Принцес заедно с всички онези фигуристи, дошли на светвно в София, и се опитвах да видя София през техните очи... София през февруари е тъжна, потискаща гледка. Единствените цветни петна са споменатите вече пликчета.
Но достатъчно за тях.
Не знам кога и как мина тая седмица. Както и предната. Но нещата, които чакам са толкова далеч във времето, че сякаш непосредственото бъдеще ми бяга. Плашещо е на моменти.
Започвам почти да разбирам символистите. Което е ужасяваща перспектива. Денят, в който схвана за какво става въпрос в "За гласните" на Рембо ще е повратен в целия ми мироглед. А "Беднякът милионер" е прекрасна книга. И саундтрайът към филма е хубав. Самият филм не изгледах.
Хората около мен се държат странно. Не мога да кажа защо обаче, не мога да каже кое точно е странно. Просто нещо не е както трябва. И не ми харесва. Може ли да се върнеш след две години, прекарани в Египет, и единственият ти коментар да бъде: "Имате нови пейки". Очевидно може. Добре дошли в клуба "Аз не разбирам нищо." (това е и мотото, с което се опитваш да убедиш себе си, че грешката е в теб, а не в света - много по-оптимистично е ако се замислите.)
Абонамент за:
Публикации (Atom)